Архитектурата като инфраструктура за личните стремежи

Когато бях в трети клас учителката ни заведе на посещение в къщата-музей на Иван Вазов на ул. Раковски. Тази малка екскурзийка остави дълготраен отпечатък в моето съзнание. Не толкова защото посетихме мястото, където легендата Вазов е творил, ами защото посетихме центъра. За едно десетгодишно момче израснално в Дружба и Младост (е да, прекарвало ваканциите си в Трявна, но това все пак е малък град) контактът с градската среда в центъра беше почти шок.

След време разбрах, че може би дори по-често обратното важи за шок, това някой от една “истинска” градска среда, т.е. центъра да попадне в краен квартал като Младост. Защото с най-прости думи тези квартали, въпреки присъствието им във всеки град в Източна Европа, не биват приемани като нормална градска среда. Те са най-нежеланото място за живеене, те не попадат в определението за град като съвкупност от улици, сгради и площади с разнородни функции и най-вече те са мястото, където парадоксално за една социалистическа идея за съжителство важи принципът Моят дом е моята крепост.

В последно време крайните квартали са обект на насмешки и заради своеволията на своите обитатели: остъкляване на балкона, облепяне и боядисване на фасадата на апартамента, паркиране къде ли не, офиси на 5-ия етаж например, реклами и кабели по фасадите. Определено смятам, че сградите, градоустройството и целият замисъл на Модернистичното проектиране страдат от тези своеволия. Но не споделям негативното отношение към тези акции. Поне не по принцип. Ами ако основите на Модернистичното градоустройство са с изтекъл срок на годност и са неподходящи за нашата действителност? Всички тези действия на гражданите на панелните квартали могат да бъдат погледнати и като признак за инициативност, за желание за подобрение на жилищните условия и израз на собствено мнение относно какво е красиво и какво не. Може би архитектурата трябва да бъде способ, позволяващ на хората да създадат желаната от тях жилищна среда. Може би проектирането не трябва да е продукт, който хората да ползват пасивно, ами би могло да е начин на организиране на пространството, така че хората да могат да вземат нещата в свои ръце. За добро и за лошо, тъй като е ясно, че това би довело до много интересни резултати. Но също и че би позволило на обитателите на крайните квартали създадат една тяхна собствена среда, за която да се грижат и интересуват, както естетически, така и икономически.

Преди да хванем автобуса обратно за Младост си спомням, че се бях спрял с няколко приятели да си купим закуски от една баничарница. Просто така, на улицата, до магазина за бельо и срещу книжарницата. Нещо невиждано в Младост където тогава всичко беше толкова далеч едно от друго, поне за едно дете. Ако днес обаче идете в някой краен квартал няма дори да забележите магазинчетата около спирките, залепени за трафопостовете или на първия етаж (или в мазето) на блоковете. Те са вече нещо нормално. Дали тази динамика в обслужващият сектор може да бъде следвана и в използването на панелките? Дали както търговците използват като инфрастуктура всяко динамично място, за да прикрепят към него своето магазинче, дали така може и обитателите на крайните квартали да използват блоковете, градинките, празните пространства и улиците като инфраструктура за създаването на една жизнена, устойчива и да кажем градска среда?

От арх. Любо Георгиев, www.studioljubo.com